Седиш на стола, далече от всичко, усещаш
как старото ти аз става още по-старо, представяш си
търпението на водата, скуката на камъка.
Мислиш за тишината като за празна страница,
мислиш, че нищо не е добро или лошо, дори тъмнината,
която изпълва къщата, докато ти седиш и наблюдаваш
как това се случва. Виждал си го и преди. Приятелите ти
минават край прозореца с посърнали от съжаление лица.
Искат да им махнеш, но не можеш да вдигнеш ръка.
Седиш на стола. Обръщаш се към сянката на нощта,
която дипли отровната си мрежа около къщата. Вкусваш
меда на отсъствието. Където и да идеш, той си остава същият,
все едно дали гласът се разлага
преди тялото или тялото преди гласа.
Знаеш, че желанието води само към тъга, че тъгата
води към осъществяване, което води към празнота.
Знаеш, че сега чувстваш нещо по-различно,
че това е тържество, единствено възможно тържество,
че като се предадеш на нищото, ще бъдеш
излекуван. Знаеш, че има удоволствие в това
да чувстваш как дробовете ти се готвят да станат прах,
така че чакаш, съзерцаваш и чакаш; и прахът се утаява,
и вълшебните часове на детството скитат из мрака,
                                            
                                                    превод на Катя Митова
 

                                                                 Claudio Montegriffo