Разстоянието до очите ти в скорост на светлината е мигът, когато тя се ражда там, по- малко от секунда, в която аз облечена в нея съм вечна.Подарената ми светла дреха веднага се свлича,щом ги затвориш,  там оставам завинаги гола, приютена в червеното на косите си,които само ти можеш да галиш до блясък. Потъвам в отговор. Гледам те. Мои са сините реки,които тръгват към теб,само те са тъй познато сини, пълноводни искрящи химни, оплодени в светлина- възторжена от допира, от допира. Усещам зреенето на любовта ни в тази секунда, вкусвам сладостта и- ние сме плодът й, смесени сокове, собствено ухание, преодолени разстояния в битки, рани, мълчания и думи. Ние сме плодът й. Затова и след като излезеш от стаята, полъхът на всяко твое движение се носи около мен- бели ветрове, които ме прегръщат, люлеят търпеливо, докато целият свят с форми и звуци се стопи в паметта ми до точката светлина на греещото ти око, където аз живея вечно.