Земетресението - сляпо животно. Огромен звяр в дълбокото на земята, къртица от 10 км дълбочина, която разтръсква в непоносимост гърба си, та да се отърве от нас жалките паразити на повърхността си,  впити сме там с жалките основи на цял живот отглежданите си къщи, вкопчени в нищожните си планове за живота за по-дълго време от това, което ни е дадено, вкоренени в идеите си за постижимост на щастието по един или друг начин винаги в зависимост от себеподобните. Труса тяло животното в мексиканска вълна през стаята на спалнята ми, скърца със зъбите на мазилката по стените и бучи с хищно ръмжене срещу равновесието на предметите, където земното привличане се е превърнало в земно отблъскване. В няколко земетръсни мига превръща в животно и мен. Животно, което крещи от ужас, животно, което осъзнало края си като възможност  в следваща секунда, удесетворява най-силния си инстинкт, този на майката, разперва щита на тялото си и го хвърля над телата на спящите си деца. Не, няма време в този миг да изгледам лентата на  човешкия си живот в обратен каданс,  в ума ми с бясна скорост се редуват две фрази:

Господи помилуй!- Викам към небето;
Мамка ти!- Крещя към  земята.

 Когато всичко спира усещам себе си  граница между тях. Един сплъстен гняв в  начупената остра линия, нервотрептяща под писеца от уредите на сеизмолозите. Те разчитат магнитуди, а аз виждам  кардиограма–знам, земната ос се е забила  между ребрата на земетръсната къртица, сега се гърчи между болката вътре и тежестта отвън.

Земетръсът  превърнат в животно, превръща в животно и мен. След онази нощ стоя будна, изострила всички сетива  в напрежение да я очаквам, да се върне, да раззине паст срещу къщата ми, да погълне децата ми, плановете за живота ми, да разруши всички мостове на връзки с приятели , да ми отнеме светлината, да ми покаже безмислието на думата бъдеще или невъзможността да се връщам в миналото, което е една и съща точка на разкъсване, защото кой вместо мен ще помни спомените ми и усещането за собственото ми тяло. Когато  всички мостове се сринат, вероятно ще остане  един единствен, онзи към отвъдното, готвя се да го премина спокойно, там ме чакат толкова любими същества ... Дали мама пази аромата на мляко и канела в прегръдката си, как искам да я вдишам точно сега, дали Дидко ще ме целуне с онази целувка, дали дядо Гати ми пази място в широката си усмивка, дали Калин е намерил най-щурото място за забавление...и Енджи която сякаш виждам първа в очертанията на бялата светлина радостно да лае срещу мен , а зад нея черната дребна сянка на котешкото умилкване от Дейвид.

Няма страшно, няма страшно ...мога да се владея.

Мамка ти! съскам докато я чакам да се раздвижи отново...

Господи помилуй! шепна докато плача от безсилие и недоспиване.

Давам си сметка,че ако тя излезе изпод земята и се нахвърли върху мен, аз ще съм тази, която ще загуби битката, никак не съм Давид срещу Голиат, но стоя нащрек опънала всички струни на нервите си и съм животно, което ще брани отново малките си всички сили на земното си тяло, със зъби, нокти и фучене...

Къртицата на земетръса отново помръдва, не толкова силно, укротено някак, сякаш вече се е отказала от битката с мен. Виждам новата кардиограма от сеизмолозите, сравнявам я с моята от личния лекар, колко си приличат.

 Става ми жал и за двете ни, чувствам животното на земетръса близко, заради цялата ни вселенска самота и тежест по повърхносттите ни, а и заради очакването да се срещнем, да се разберем най-сетне, свикнах с нея, свикнах с помръдванията й, свикнах с трусовете на страха си, който ме връща на земята...и тъй малко ми се говори за каквото и да е. Искам тишина за себе си, тишината ,с която ще завивам босите крачета на децата си, докато спят и вече не крещя: Мамка ти! на земетръсната къртица...мисля че сега шепна думите на приспивна песен.

Да, не небето се приближи, а земята...

и в това разлюляно битие видях как се преливат в онези начертани гънки от сеизмологичната кардиограма вид алхимично отражение в огледало...Което е горе е и долу! Няма да й крещя повече, пощадихме се взаимно, затова сега тя само ще ни люлее без да усещаме, а аз ще й пея без да ме чува.Бих легнала  върху нея (аз майката, тя детето )с цялата тежест на умората си от  пот и сълзи, които ще текат по спръстената и козина, докато я галя с треперещи кални пръсти,  искам дълбочината на моя поглед да достигне слепите й подземни очи и да постигнем  равновесие на отраженията си. Тук съм! Там отгоре по повърхността времето тръгва наново с нормален нетрусен ход и отваря място за очакване на бъдещето с много лица и имена.Проглеждам разбудена за най-близкото и даже чувам как го произнасям - надежда...надежда