Прочетен: 3861 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 01.05.2012 19:42
Ги Гофет - пленителен, естествен, искрено усмихнат и забавен.
Площадката
Слънцето, изправено сред зеленината
с новоизлезлите стада, си припомня отново
стъпка по стъпка окръглеността на света
и учи на равновесие възстановяващия се,
който крачи в собствената ти риза.
Положило ръка върху гръбнака на деня,
то изкачва бавно всяко стъпало на небето
чак до площадката зад врата ти,
където онова, което се е случило
и онова, което чакаш,
споделят една и съща сянка.
гостите в ателие 51 на Худ.Академия в една изключително непринудена и приятна обстановкаПосещението на Дева Мария
Будният стиска нощем
къщата в джоба си
сред носните кърпи и ключовете -
остатъци тютюн и пясък
Седи срещу празнотата
и гледа до края на своя живот
като сънения от хана на Емаус
който намира не питата хляб
на мястото й върху лакираната маса
а луната която събира трохи
Малко по малко колебливите думи
се изплъзват между устните му
и като небесния пръст
пъхнат във въжето на обесения
той разширява полека
лицето на утрото
тук Гофет раздава автографи- малки лични послания,които той изписваше с толкова обич и внимание към всеки * * *
Градината влезе в кухнята
с лудия кон и далечното поточе
защото масата беше отворена
на най-бялата страница на лятото
там където се събират всички пътища
които тъче стихотворението
за неподвижния слепец
положил ръце върху дървената маса
и острието на ножа забито в паметта му.
до Аксиния Михайлова - прекрасен дует от преводач и поет. Четенето на стихове на френски от автора и на български от преводача бяха запомнящо се преживяване
* * *
После нощта внезапно
издърпа своята стълба
и сякаш паднала отвисоко
върху витрините думата любов
опръсква като с кръв
лицето на утрото
моя снимка на стълбището - една метафора на срещата ми с поета - изкачих се до нея, а след това слязох обратно в реалността на обикновения си живот. Се ла ви :)
Джакомо Леопарди
Не е стълбата на Яков
това лъскаво стълбище на Caffe Greco
по което луната с лекота се изкачва,
докато той се задъхва на всяко стъпало
по-блед, по-прегърбен от своята сянка.
Студеният ангел на славата лежи победен
между страниците пълни с герои
и какво му остава тук,
в часа, когато таверната се слива с нощта:
три сладоледени топки- ягода, ванилия,фъстък
които погледът облизва и непреодолимото
желание
да чуе още веднъж сърцето на отминалите дни
как отеква в кристалната купа.
Аз -щастливо усмихната близо до него
Емили Дикинсън
Грозна е обикновената готвачка
но докосва небето
между дъската за хляб
и коша за пране
Натежала от обичта си към розите
оттатък розовите храсти
тя се издига със златния прашец
по мебелите
Вътре вън нежна когато сърцата
са от камък тя плисва като дъжд
и от заспалото под морето пиано
изтръгва хиляди и хиляди пеперуди
които държат нощта нависоко
тук Аксиния ми превежда личното послание до мен, нещо красиво за усмивката ми и светлината от картините на Бонар, която той ми пожелава :)
* * *
Един се качва друг слиза
крилете им не се докосват
сякаш между небе и море
Икар непрестанно
отлагаше края
моят личен екземпляр от книгата с автограф от Ги Гофет
Из "Завинаги гола" - биография на художника Пиер Бонар
Pierre Bonard - Girl with Parrot. 1910
Цветът е жена, която се завоюва бавно, поглед след поглед, ласка след ласка. Веднага осъзнаваш, че това ще продължи дълго, една непрестанно подновявана битка със светлината. И че ще трябва често да си даваш вид на победен, да напускаш бойното поле и да се оттегляш в сянката, тишината и мълчанието.
Защото сега е важно да се дадат гласни на цветовете и светлината да запее по една партитура без фалшиви ноти за окото, което слуша и мълчи. И плътта най-сетне да заговори от щастие, че е жива, и ние да потръпнем от нейния смях, сякаш хвърлили се в прегръдките й, сме се покрили за един миг с някакъв наш необикновен листак във всички цветове. ...
Pierre Bonard - Siesta. 1899
Човек е ловец по рождение. Това е въпрос на око. На ухо. А може би на сезон...
... Това е достатъчно да пригоди очите си, както се намества мерник на пушка, когато се прицелваш. Подготвен за онова, което ще изскочи, ловецът увеличава ефекта на изненадата. Ако се смути, ще изгуби живеца на чудото. Напълно достатъчно е, че не съществуват две еднакви небеса, и че самият той всеки ден е различен ловец.
В края на очакването изненадата удвоява емоцията, която екзалтира цвета. И ходожникът визира, визира,без да опира приклад в рамото си, и стреля наизуст, премигвайки с клепач.
Pierre Bonard - Bather. 1935
И няма значение, че жената ,конят, малкото розово момиченце са отлетели като ято врабчета, когато той започва да нахвърля скицата си: вече е друг акт от пиесата и ловецът не гледа вече. Той щеше да стане, за един миг, колкото трае светкавица и за цели два века, онзи слепец, който ни учи да гледаме
.
Пиер Бонар ( Pierre Bonard ) Self-Portrait. 1889
...Времето не съществува. Аз съм ослепял и виждам само онова, което достига до ухото ми."
моят личен екземпляр от книгата с автограф от Ги Гофет
