"Слънцето високо горе, обвито в було,
жълто царевично зърно, времето не чака."

                  
"Всичко свое нося със себе си" е романът, с който Херта Мюлер, носителката на Нобелова награда за литература за  2009, за първи път се появява на българския книжен пазар.
   "В коридора баба каза: ЗНАМ, ЧЕ ЩЕ СЕ ВЪРНЕШ. Взех това изречение с мен в лагера. То се превърна в мой съучастник. И понеже се върнах, мога да кажа: такова изречение поддържа човек жив заедно със съкровищата му - малките, на които пише "ето ме тук", по-големите, на които пише "помниш ли" и най-хубавите обаче, на които ще пише "там бях аз". Но междувременно знам, че върху моите съкровища е написано: ОСТАВАМ ТАМ. Че лагерът ме е пуснал да се върна вкъщи, само за да прочета, че на моите съкровища пише: ОТТАМ НЯМА ДА СЕ ИЗМЪКНА."
 
   За първи път срещам книга, която така да ме измъчва с тежкия си сюжет и в същото време да ме държи в  постоянен плен чрез невероятния език на автора, сътворените образи и отношения в нея.
Колко струва живота ни, как измерваме ценното  в него, което е толкова маловажно, обикновено, когато ни принадлежи и толкова скъпо, когато сме на път да го загубим?
За предела на човешките сили и кога образът на Твореца престава да личи в творението му от пръст?
Как да оживееш неполудял, след като ти отнемат  достойнството и свободата, за да те предадат в жестоката власт на Ангела на глада, Цимента и Пясъка ?
Как е възможно?


Из " Носна кърпа и мишки"

   След работа за пореден път отидох в руското село да прося с малко антрацитни въглища, които в момента бяха необходими за отопление. Почуках на една врата. Възрастна рускиня  отвори, пое въглищата и ме пусна в къщата..
...Старата жена нещо ми говореше. Разбирах тук там по някоя дума, но усещах за какво ставаше въпрос. Че я е страх от съседа, че отдавна е сама с двете пилета, но предпочита да разговаря с тях, вместо със съседа. Че има син на моите години, че се казва Борис и е толкова далече от дома като мен, само че в обратна посока, в лагер в Сибир, в наказателен батальон, защото един съсед го издал. " Дано имате късмет ти и моят син," каза тя, " и скоро ви пуснат да се приберете вкъщи."....
...Супата ме сгря чак до петите. Носът ми потече."Подожди, чакай." каза рускинята и донесе от съседната стая една снежнобяла носна кърпа. Пъхна ми я в ръката и затвори пръстите ми в знак, че мога да я задържа. Подари ми я. А аз не се осмелих да се изсекна. Това, което се случваше минаваше отвъд търговските ни взаимоотношения, отвъд мен и нея и носната кърпа. То засягаше сина й. На мен хем ми допадна, хем не съвсем, тя или аз, или и двамата бяхме прекрачили границата. Тя се чувстваше длъжна да направи нещо за своя син, тъй като аз бях там, а той беше толкова далеч от дома като мен. Беше ми неудобно, че аз съм там, че аз не съм той. И че тя чувства същото и трябва да се примири с това, защото не издържа вече постоянно да се тревожи за него. Аз също не издържах вече да бъда двама души, двама интернирани,  идваше ми в повече, не беше толкова просто като да си две пилета, едно до друго на трикрако столче.  Аз и на себе си вече тежах повече, отколкото мога да поема...
...Снежнобялата носна кърпа от фина батиста беше стара, хубав спомен от царските времена. Имаше ръчно изплетена на една кука ажурена ивица по края, стълбчета от копринени конци. Дупките между стълбчетата бяха акуратно обшити, а в ъгълчетата на кърпата имаше малки копринени розички. Отдавна не бях виждал нещо толкова красиво. Вкъщи не си струваше да се говори за красотата на нормалните вещи за всекидневна употреба. А в лагера е добре да я забравиш. Красотата в тази носна кърпа ми причини болка. Дали синът на старата рускиня, с когото бяхме едно цяло, някога ще се върне вкъщи? Започнах да си тананикам, за да прогоня мислите. Изпях за двама ни песничката от вагона за добитък:
 
Бясно дърво в гората цъфти,
Снегът в канавката още стои
И това, което ми писа.
Писъмцето ти ме нарани.

По небето се плъзгаха облаци със своите добре натъпкани възглавници. През тях надникна и ранната луна с лицето на майка ми. Облаците й пъхнаха една възглавница под брадичката и още една зад дясната буза. Но през лявата  й буза възглавницата се изхлузи. Попитах луната: " Толкова ли е отпаднала майка ми вече? Болна ли е? Има ли я още нашата къща? Тя там ли живее или и нея са отвели в някой лагер? Изобщо жива ли е още? Знае ли ,че аз съм жив или вече оплаква покойник, когато мисли за мен? "
   Вече втора зима бях в лагера, а не ни даваха да пращаме писма до вкъщи, никакви знаци, че сме живи...
 Бялата носна кърпа от батиста още никой не я беше използвал. Аз също никога не я използвах, но я пазих като някаква реликва от една майка и един син в куфара си до последния ден. И в края на краищата  си я занесох вкъщи. Кърпичка като тази нямаше за какво да се използва в лагера. Можех през всички тези години да я разменя на пазара за нещо за ядене. Щях да получа за нея захар, сол или дори просо. Изкушението беше налице, гладът достатъчно заслепяващ. Това, което ме спираше: вярвах, че тази кърпичка беше моята съдба. Ако изпуснеш съдбата, си загубен. Бях убеден, че думите на баба ми на сбогуване ЗНАМ, ЧЕ ЩЕ СЕ ВЪРНЕШ са се превърнали в носна кърпа. Не се срамувам да кажа, че носната кърпа беше единственият човек в лагера, който го беше грижа за мен. В това съм сигурен и до днес.
Понякога нещата придобиват някаква нежност, чудовищна, каквато човек не очаква от тях...

заинтригуващото интро, ще се поразровя ;)
Липсваш :*

Липсвам - да! Все ще се намеря в един момент...
сред настъпилата суша на о(с)трова МИ...
:*

нежност към паяжина. А все си падам по тях :) Наглед е красиво и нежно, но пипнеш ли го - не се знае какво прикрива. Може прозорец към нов свят, а може и скелет в стар гардероб.
Росата по време на суша е по-добре от унищожителен потоп :)))

Чудесно ново твое откритие, отново в десятката!

Арахна да се страхува от нежност към паяжини ;) Аз пък помня едни страхотни снимки от миналата година, които оприличих на клони в снега:)))
Оросена съм до крайниците...потопите - след нас ;P

откритието не е мое, но аз се възползвах ;)

получиха от заплесване в Паяжината ;-))) Сега каната с вода ми е под ръка. Винаги мога да си я излея във врата:)
Лека вечер, Злато!

ще ти прочета още нещичко преди сън от тази книжка:

"От охранителните лампи струи мляко, от караулното помещение при портала долита кискане, там отново се наливат със самогон от захарно цвекло. Насред "корсото" седи куче пазач. Има зелен пламък в очите, а между лапите му лежи кокал. Мисля, че е пилешки кокал, завиждам му.То усеща и ръмжи. Трябва да направя нещо, за да не ми скочи, и казвам: "Ваня".

Кучето определено не се казва така, но ме гледа, сякаш може да изрече моето име, само ако поиска. Трябва да изчезна, преди да го направи, правя големи крачки и се обръщам няколко пъти, да видя да не би да ме следва. Стигнал до вратата на бараката, виждам, че то все още не се е навело над кокала. Все още ме наблюдава, мен или моя глас, и Ваня. На кучетата акълът им също ту идва, ту си отива. А гладът не си отива , връща се. И самотата е като него. Може би руската самота се казва Ваня."
:*