Днес имам право да мълча, но аз ще говоря!
На този ден хората ми казаха, че си заминал завинаги.
Не повярвах!
Не беше взел нищо със себе си за пътуването.
Тогава ми приведоха доказатeлства: свидетелски показания, писмени актове, некролог и урна пълна с прах. Името ти беше изписано там.
Но не повярвах!
Така се случва само във филмите и сънищата, затова ме крепеше надеждата, че ще се събудя и наяве няма да ме боли толкова, колкото в съня.
Но не свършваха - нито сънят, нито денят...
Тогава хората пак ми казаха, че времето лекува, че ще оздравея от скръбта си. Определиха срок и ми ушиха черни дрехи за отбелязване на душевното състояние.
Надпреварваха се да повтарят, че ме разбират и съчувстват, някой искрено, други с лешоядно любопитство.
Но аз  не вярвах.
Кой би разбрал това?! Приех да се преструвам, че времето тече, за да не разстройвам излишно околните. Тайно си позволявах да те припознавам в случайни минувачи, бели рози, любима музика или в аромата на парфюм примесен с тютюн - ухание белязало онова място от прегръдката, където те вдишвах отблизо. Само Пенелопа би разбрала...чаках те.
Тогава ми казаха, че животът е задължителен, явно имах вид на някой, който всеки момент ще прояви безотговорност и ще престане да изпълнява задълженията си.
Не им повярвах!
Та нали смъртта се оказа също задължителна, а за нея знаеха толкова малко, поради състоянието на мълчалива невидимост, което я съпътства обикновено, заедно с липсата на отговор на въпроса "Защо?!" задаван непрекъснато.
Казаха ми още, че съм силна, защото размера на моя кръст, който така и не видях, бил огромен, но нямало страшно, защото от друга страна бил така пригоден, че да е винаги по мярка на изнасящия го към Голгота.
Не повярвах, но се научих да спирам сълзите си, за да потича млякото, докато кърмя сина ни.
Научих се да спя на твоята половина от леглото, за да съм по-близо до спомена за прегръдката ти топлейки мястото.
Научих се да се смея на глас и да се обличам цветно след изтеклия законен срок на черното.
Научих се да владея гнева си срещу света заслепен от глупост и алчност, пълен с нищожества, преминаващи през живота без да го заслужават повече от теб. В света се твърдеше, че сме заедно, само докато смъртта ни раздели.
Не вярвах!
Никой не ме беше питал, както когато ни свързаха в цялото с нашите "Да!":
- Съгласна ли си той да си отиде пръв?
- Не! - щях да възразя - Ние пътуваме винаги заедно...
Тогава побързаха да ми кажат "Ти си луда! Отдавна не изгарят вдовиците на клада, нито ги убиват в гробниците на мъжете им"...най-вероятно, защото сега една такава постъпка е нецивилизована, предвид модерната липса на вярност във връзките.
"Вдовица" - твърде неподходяща дума. Аз съм просто разделена от смъртта.
Разделена на две части.
Едната - винаги будна, непрестанно очакваща завръщането ти. Тя знае как звучи всеки оборот от завъртането на ключа в ключалката на външната врата.Напрегнато следи дали ще се  сбъднат стъпките ти, дали ще чуе гласа ти говорещ ласкаво на кучето, дали ще види как грейват очите ти над усмивката, веднага щом се появиш в стаята и погледнеш в мен с онази любов - истинска и съвсем обикновена...с която ще ми разкажеш целия си ден, а аз ще слушам, докато приготвям вечеря и двамата ще  усещаме облекчението на отиващия си ден.
 Но другата част от мен изпита с цялата тежест вината на оцелелия. Опита се да се самонакаже и да забрави миналото. Втурна се с  шеметен страх да изкопчва собствената си чувствителност към живота, веднага щом откри колко и е безразличен, но нужен...
Точно тогава ми казаха:  млада си, ще обичаш отново...така е устроен животът.
Не им повярвах.
Но опитах  да побързам в страх от живота, без да съм готова и цялата се израних... Когато  усещах хищническите мъжки погледи върху себе си упрекващи самотата ми, като излишно разхищение, си мислех как никой от тях не знае на колко хиляди години съм всъщност и че всички те изтекоха само през онзи несвършващ ден на твоето внезапно заминаване за мястото, където ще останеш винаги млад.

Дали ще ми повярват, ако им кажа, че бих искала да се върнеш обратно, само за да остарееш до мен, да съм сигурна ,че си имал достатъчно живот на разположение, който да те сдобие с бели коси и дълбоки бръчки?

Няма да ми повярват, затова рядко говоря за теб.

Както не говоря за това, че все още пазя самобръсначката ти в банята и любимата ти риза в гардероба, която изваждам понякога, за да изгладя и после прибирам...Пазя и номера ти неизтрит в телефона си, за да мога,  щом ми се прииска да го набера и  да  преживея три до пет секунди надежда преди истината....

Казват ми, че децата ни имат нужда от мен повече от всякога.
Повярвах им, защото с всички деца е така.
Но моята нужда от тях е далеч по-голяма - само  в техните личица живеем заедно с теб, неразделени и узаконени по силата на любовта, която ни свързва, неподвластна на обяснения в чужди схеми за раздели.

Вярвам и в друго- времето все ще тръгне отново и аз ще се науча да мисля за теб освободена от болката, останала само с любовта си.
Както вярвам,че където и да си стигнал без мен,  вече си намерил  мир и светлина. Или пък сам си се превърнал в тях.

Вярвам!

 
  
   за теб от любимите ти...

Той ще чуе това нежно послание, уверене съм! И каквото и да си кажем - все си остава една дълбоко отбягвана мисъл за неизпълнено обещание... Понякога се чувствам гневна и измамена... http://www.youtube.com/watch?v=eCss0kZXeyE

Прегръщам те, Злато *)

Любовта е отвъд всяко измерение.

ти можеш да разбереш ...
и аз те прегръщам :*

Да!

да напиша, защото плача, защото не виждам екрана, защото написаното не може да се коментира ! Прегръщам те !

не е нужно да търсиш думи...:)
От наученото през времето разбрах, че само онзи, който може да плаче искрено с друг, може и да се радва с него - въпрос на сърдечна вместимост!
Ти притежаваш достатъчно...сега се усмихни! :)
И аз те прегръщам :*

да си поплача малко. Добре ми е!

http://www.youtube.com/watch?v=3SvAf-QbuvQ

Да, животът е задължителен!И любовта, която пак ще те споходи!Той би бил щастлив от това, сигурна съм!
Прегръщам теб и децата!

с това даже е още по-добре:
http://www.youtube.com/watch?v=tIeZgH_vDRs
оздравяващо, в случая поздравяващо те !
:*

напълно спокойна съм и разбрала много... :) Благодаря ти! И аз те прегръщам!
Написах това, не за да разплаквам някой, нито да търся съчувствие, а за да отбележа един ден от годината с моята гледна точка.
И една истинска история като нашата...

В друго време, в друг свят отново ще сте заедно, защото любовта е вечна, миличка! Прегръщам те и аз!

Бъди благословена!
Всеки човек е жив -
докато го споменават с добро...

хубаво е прегръщането...омразата и завистта ни разделят приживе повече, отколкото физическата смърт.
и аз те прегръщам!

напълно споделям...

ще е излишно
ти си казала всичко - вярваш и продължаваш

Тъжно и разчувстващо, но такъв е животът понякога, чупи крилете на мечтите ни и ни приковава към студената земя, а там само човешката топлина ще ни спаси.

Тук едва ли може да се говори. Само може да се плаче. Пречистващо...То си е цяла световна река от плач. По-трогателно и истинско послание от това не съм чела досега.

Тогава, когато се случи, стоях между това, че не исках да приема станалото за истина и ужаса, че е станало. Прекалено ужасно беше. Помня, че не исках да дойда да го видя мъртъв, а ти каза - "Ти няма да можеш да го видиш". Когато дойдох по-късно при вас, Миряна плахо ме попита: "Ти разбра ли..." И някак не исках да говорим за това. Приличаше си като две капки вода с актьора от трагикомедията "Животът е прекрасен". Помня много, много мигове с вас. Помня за онази птица, която влезе при вас в стаята и сякаш беше той. Имам и негова дреха, която ми подари. Носих я с тъга. После съм си мислила, че животът някак много настойчиво те кара да "заякваш", че правиш непосилното, че си силната, когато имаш нуждата ти да бъдеш крехка и носена. Страшно се възхищавам на силата ти, но по-добре да нямаше тези извори.
Светла памет!

най-вече движение извън омагьосаните кръгове на износената болка...

ако сме я опазили от щети топлината - да!
мечти винаги има и след тези, чиито криле са скършени...
възкресение:)

Марги, той те обичаше много!:)
Кой по-добре от най-близкия приятел знае за нас...
Благодаря ти за всичко споделено заедно с огромната подкрепа и обич, на които разчитам, както на въздуха и светлината !
Светла е...няма никакво съмнение!!!

сърчице...знаеш как те открих...по стъпките на болката...да можех частица от нея да понося вместо теб...
Прегръщам те

носиш ми слънчице, то заличава следите на стъпките и олеква тежкото в споделените усмивки.
И аз теб! :*