Прочетен: 2779 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 25.04.2012 11:03
Носител на множество литературни награди сред които: Маларме (1989) за Възхвала на една провинциална кухня (Фондация за българска литература, 2012), Морис Карем (Брюксел, 1992), Наградата Анри Мондор на Френската академия (1992), Голямата награда за поезия на Френската академия (1991), Виктор Росел (2006), Марсел Паньол (2006), а през 2010 г. му е присъдена и най-престижната литературна награда във Франция Гонкур за поезия за цялостно творчество.
"Възхвала на една провинциална кухня" - Наградата на Френската общност в Белгия (1988) и наградата Маларме (1989). Поезията на Ги Гофет е от онези, които ни принадлежат, защото вече сме я чували някъде дълбоко в нас самите; тя е поезия на простите неща, на всекидневието, на детството, на щастието и нещастието, на раните, изговорени шепнешком, на мечтите, на заминаванията"
"Завинаги гола "е биография на художника Пиер Бонар и историята на любовта му с Марта, моделът, който рисува цял живот, и заедно с това е дълга поема, в която Ги Гофет говори за срещата си с Марта в един музей, за живописта, светлината и цветовете на любовта и на страстта.
„Както цветът за художника, така и думите за писателя по-късно добиват смисъл, за който творецът не е подозирал, и за да изведе по-ясно паралела между своя модел Бонар и самия себе си, Гофет признава:
Не знаем какво рисуваме, какво пишем. Не можем да разгадаем тайната предварително. Доверяваме се на цветовете, линиите, думите, но онова, което искаме да направим, си остава скрито. И доста по-късно смисълът внезапно се появява.
Това „внезапно“ има значение: човек изпитва винаги някакъв шок, четейки Ги Гофет, защото писателят никога не се обръща към нашата интелигентност, а към сетивата ни и нашата чувствителност”.
Тиери Гишар
Поет, романист и есеист, Ги Гофет е роден на 18 април 1947 г. в Жамоан, област Гом, в най-южната част на Белгия.Определя себе си като „французин, роден в Белгия на петдесетина метра от границата, който живее в Париж“, градът където „е невъзможно да пишеш“. Ето защо обича да се оттегля в провинцията, за да намери покоя и тишината, нужни му за да пише. Дори да живее и работи в Париж, където е рецензент в издателство Галимар, той продължава да е здраво свързан с корените си, проникнали дълбоко в земята на белгийската провинция, които се хранят със слънцето, живителната течност и мириса на хълмовете. Именно там той е живял обещания живот, животът, който откриваш, когато си дете, когато казва поетът: „си дървото, върху което се катериш, птицата, която държиш в ръцете си и времето, когато не са съществували прегради, които да възпрепятстват нашата връзка със света“. Именно от осъзнаването на тази изгубена действителност се раждат чувството за невъзможност, чувството, че си лишен от нещо много съществено – за които Гофет говори в много от интервютата си – и носталгичното желание да пресъздаде това някогашно идеално състояние.
През 1969 г. излиза първата му стихосбирка Червено всекидневие. Продължава да пише стихове, публикуват го в множество списания, влиза във връзка със събратята си по перо и по дух.
За известно време се занимава с издателска дейност. От 1980 до 1987 г. заедно с други поети публикува списание Триангл, на което е основния двигател и от което излизат 12 броя. Освен това от 1983 до 1987 г. ръководи издателство Апрантипограф, което публикува в ограничен брой екземпляри и върху много хубава хартия малки книжки, които той самият съставя, набира сам на печатарска преса, разрязва, подвързва. Върху кориците на тези книги могат да се видят имената на Умберто Саба и Мишел Бютор. Това е една поглъщаща работа, пълна със старание и страст, но времето, което посвещава на списанието и на тези книги изяжда времето, което би могъл да посвети на писане и така неговият двоен експеримент приключва през 1987.
Впоследствие напуска и образователната система. Работи известно време като книжар и накрая изоставя и това. Живее последователно в Шарлевил-Мезиер, родното място на Рембо, в Лимож, а понастоящем в Париж.
По това време пътува много: Югославия, Квебек, където преподава една година, Румъния. Макар че пише: „В същността си, истинските пътешествия са неподвижни. Неподвижни и безкрайни. Самотни. Мълчаливи. Често започват от една стая, където си затворен, защото вали.”
Автор е на над тридесет поетични книги, романи, сборници с разкази и есета. Познат е на българската публика с Верлен от Ардените, роден от дъжда (Нов Златорог, 2004) и романа С лято около шията (Колибри, 2006). Книгите му са преведени на повече от 35 езика.
текст: Аксиния Михайлова
Ги Гофет - Из " Очакването"
превод от френски : Кирил Кадийски
Ако дошъл си да останеш, казва тя, не говори.
Достатъчни са вятърът, дъждът по керемидите,
достатъчна е тишината като прах покрила мебелите
през цялото това столетие без теб.
Не говори. А чуй това, което бе в плътта ми
като кинжал: на всяка крачка смях в далечината
и кучи лай, и хлопаща се порта,
и онзи влак, не спрял да се изнизва
през мойте кости. Остани без думи: няма нищо
за казване. Дъждът да си остане дъжд
и вятърът — огромен прилив под стрехата; нека
да кряска името си кучето в нощта, вратата
да хлопа, непознатият да иде на неведомото място,
където аз умрях. Ако дошъл си да останеш, стой.
IIIНе се лъжи, ми каза още, няма друго,
освен гръдта ми, мойте устни и корема,
което да те чака, да отлага пак за ден, за час дори
присъдата на празното, което ме размазва
като мушица на стъклото, не! Далече има
море и бряг, където твоите талази
един след друг, от вятъра родени, идват.
Да, има — казва — има го това, което
без образ и без глас е — снежното поле,
простряно зад плета: отдавна там е зима и отдавна
слънцата, твоите тържествени слънца към края
на седмицата, само щом покажат се, веднага
се възцаряват и оставам да те чакам
сама, замръзнала под твойте ласки.
