В този град окото се сдобива с автономността, присъща на сълзата. Единствената разлика е там, че то не се откъсва от тялото, а напълно го подчинява на себе си. Съвсем скоро ( на третия  или четвъртия ден тук) тялото започва да смята себе си всичко на всичко за превозвач на окото, за нещо като подводница на своя  ту разтворен ,ту примижал перископ. Разбира се, каквато и да е целта, ударите се сипят неизменно по самия теб: пръсва се и потъва собственото ти сърце или пък разумът ти, а окото изскача на повърхността...

...Окото е най-автономният ни орган. А е така, защото обектите на неговото внимание неминуемо са разположени навън. Окото никога не вижда  себе си освен в някое огледало. То се затваря последно, когато тялото заспива. То остава отворено, когато тялото се парализира или умре. Окото продължава да регистрира действителността при всякакви обстоятелства, дори когато няма видима причина за това. Пита се: " Защо?". А отговорът е защото обкръжението е враждебно. Зрението е средство за приспособяване към околната среда, която си остава враждебна независимо доколко си се пригодил към нея. Враждебността нараства пропорционално на продължителността  на пребиването ти в нея и нямам предвид единствено старостта. С една дума, окото търси безопасност. С това се обяснява неговата пристрастие към изкуството като цяло и по-специално - към венецианското изкуство. С това се обяснява жаждата му за красота, както и самото съществуване на красотата. Защото красотата е утеха, тъй като красотата е безопасна. Тя не те заплашва с убийство, не те разболява. Статуята на Аполон не хапе, както не хапе и пуделът на Карпачо. Когато окото не успее да намери красота  (чието друго име е утеха), то диктува на тялото да я създаде, ако пък не успее, се приспособява да долавя достойнство в уродливостта. В първия случай то разчита на човешкия гений, а във втория черпи от човешките запаси на смирение. А те преобладават  и като всяко мнозинство са склонни да диктуват законите. Да вземем за пример младо момиче. На определена възраст човек наблюдава минаващите девойки без всякакъв практичен интерес, без стремеж да ги обладае. Подобно на включен телевизор, забравен в празен апартамент, окото продължава  да излъчва изображенията на тези чудеса, високи по 1,73 м, в комплект със светлокестеняви коси, овали на Перуджино, очи на газели, гърди на дойки, кръстчета на оси, тъмнозелени рокли и тънки като бръснач глезенни сухожилия. Окото може да се взре в тях на нечия сватба в някоя църква или още по-лошо - в отдела за поезия на някоя книжарница. Достатъчно далекогледо или прибягващо до съвета на ухото, окото може да установи тяхната самоличност (която включва такива зашеметяващи имена като, да речем, Арабела Фери) и техните, уви, отчайващо неизменни сърдечни привързаности. Независимо от безполезността на подобни сведения окото продължава да ги събира. Всъщност колкото по-безполезни са сведенията, толкова по- отчетливо е фокусирането. Пита се „защо?”, а отговорът гласи : „Защото красотата винаги е външна , а също така е изключение от правилото”. Ето какво (нейното местоположение и уникалност) кара окото бясно да блуждае или ако използваме жаргона на войнственото смирение – да се скита. Защото окото  се спира на красотата да си почине. Естетическото чувство е двойник на човешкия инстинкт за самосъхранение и е по-надеждно от етиката. Основното оръжие на естетиката - окото- е абсолютно автономно. По автономност то отстъпва само на сълзата.

   Тук можеш да пророниш сълза по няколко повода. При условие че красотата е разпределение на светлината по най-благоприятен за ретината начин, сълзата е признание за неспособността и на ретината, и на сълзата да задържат красотата. Като цяло, любовта нахлува със скоростта на светлината, раздялата – със скоростта на звука. И точно спадът от по-висока към по-ниска скорост овлажнява очите. Тъй като човек не е вечен, заминаването  от този град винаги ти изглежда безвъзвратно- напуснеш ли го веднъж, напускаш го завинаги. За окото отпътуването означава изгнание в областите на останалите сетива; в най-добрия случай – в процепите и прорезите  на мозъка. Тъй като окото не се отъждествява с тялото, на което принадлежи, а с обекта на своето внимание. И по чисто оптични причини за окото не означава, че тялото напуска града, а че градът изоставя гледеца. По същият начин изчезването на възлюбената, особено ако става постепенно, навява скръб, без да има значение  всъщност кой от двамата и по какви пътешественически причини се отдалечава. Тъй върви светът, че Венеция е възлюбената на окото. След нея нищо не оправдава надеждите ти. Сълзата е предчувствие за бъдещето на окото.


                                                    Venice, The Grand Canal - Claude MONET                                                                           
...Градът придоби отчетливи очертания. Както пишеше един автор, пребивавал тук преди мен:” А земята беше неустроена и пуста; тъмнина покриваше бездната; Дух Божий се носеше над водата”. И настана утро. Беше неделя и всички камбани звъняха.

Винаги съм се придържал към представата, че Бог или поне Неговият Дух е време. Нищо чудно сам да съм я измислил, но вече не помня. Във всеки случай винаги съм смятал, че щом Духът Божий се е носел над повърхността на водата, тя неминуемо го е отразявала. Оттук моята слабост към водата, към нейните дипли, гънки и къдрички, а (тъй като съм северняк) и към нейната сивота. Просто смятам, че водата е образът на времето и в навечерието на всяка Нова година като някакъв езичник се старая да се озова край вода, за предпочитане - край море или океан, за да наблюдавам как от нея се появява нова порция, нова чаша време. Не очаквам гола девица, яхнала раковина – чакам или облак, или гребен на вълна да се плисне на брега в полунощ. Това за мен е времето, излизащо от водата, и аз се взирам в дантеления рисунък, който то отпечатва на брега, не проницително като циганска врачка, а с нежност и благодарност.



                   
                                                                          А. Steiglitz

...Да повторя: водата е равна на времето и осигурява двойница на красотата. Съставени отчасти от вода, ние служим на красотата по същия начин. Галейки се о водата, този град разхубавява лика на времето, разкрасява бъдещето. Такава е неговата роля във вселената. Защото градът е статичен, а ние се движим. Доказва го сълзата. Защото ние си отиваме, а красотата остава. Защото ние сме запътени към бъдещето, а красотата е вечно настояще. Сълзата е опит да останем, да се забавим, да се слеем с града. Но това е против правилата. Сълзата е извръщане назад, дан от бъдещето на миналото. Или пък  е резултат от изваждането на по-голямото от по-малкото- на красотата от човека. Това важи и за любовта, защото любовта е също по-голяма от нас.

                                                                                   превод от английски: Милена Лилова